Нещо хубаво все трябваше да се случи …
Искам да драсна нещо, ей така да има, да се раздвижи блога. (Тъй като гледам 7 месеца го е нямало 
)
Всъщност това което ще опиша са част от преживяванията ми през вчерашния ден, както и през днешния (преди да дойда на работа) 
Значи вчерашния ден започна по един “приказен” начин. Трябваше да дойда в 08:30 в офиса и да отворя на жената, която чисти. След това трябваше да седя тук до към 10:00, когато един колега да дойде да ме смени и аз да ида на лекции. Вечерта трябваше с невенчето да ходим да помагаме на Дискетко и приятелката му да се пренасят от една квартира в друга, та за това исках от сутринта да тръгна с кола.
Да, обаче … След успешното ставане в 07:30, бързото приготвяне (само 30 минути), излизането в 08:00 и качването в колата се оказа че … няма ток в акумулатора. Яко, а? Върнах се в нас, събудих баща ми и му казах проблема а той просто отговори “Ами който последен е карал…” и се обърна на другата страна. Това ме вбеси. А беше все още ранна сутрин.
Взех ключовете за другото возило с идея да ги вържа двете и да си прехвърля ток от едното на другото. Отключвам аз, качвам се, пъхам ключа в стартера, завъртам леко и забелязвам че колата в която съм се качил е с газова уредба. Тази която аз познавам нямаше такова нещо (може би трябва да отбележа че около 2-3 дни не се бях засичал с наш’те очи в очи). Замислих се дали не съм се качил в грешна кола, но реших че след като ключовете за вратата и за стартера пасват, значи трябва да е вярната. Помъчих се няколко пъти да запаля, но не успях. Тогава дойде баща ми. Аз му казах че не съм успял да запаля, а той каза “Колата е вече с газова уредба, но тъй като цяла седмица скиташ и не мога да те видя да ти кажа - няма как да знаеш.” Пропуснах този коментар покрай ушите си, той премести едното возило до другото и след няколко неуспешни опита с кабели последвани от смяна на акумулаторите - успях да запаля и да тръгна към работата. Часът беше 08:40.
Благополучно в 09:00 стигнах до офиса, а жената беше седяла 30 минути на стълбите да ме чака да дойда да й отворя 
Добро начало за деня.
След това нещата се развиха горе-долу добре. Лекции, обратно на работа, бачкане.
Към 18 и нещо невенчето дойде да ме вземе и да потегляме към Дискетко. Тръгнахме, качихме се в колата, завъртях аз ключа и … О, чудо! Няма ток!
Обадих се на колегите, които бяха все още в офиса да дойдат да бутат. Не помогна. След това успяхме с бутане да я паркираме по-добре, от колкото аз успявам обикновено да паркирам
Обадих се на баща ми да му кажа какъв е проблема и да го помоля да говори с някой от неговите колеги ако е все още в техния офис (до преди месец, когато близкия строеж беше само на 2 етажа, а не на 5, можехме да си махаме през балконите. с други думи - работим на 5 минути пеша и 5 етажа по стълбите един от друг). След 10 минути той се обади и каза да ида до техния офис да се разбера с един негов колега, който бил с кола. Отидох, разбрахме се с Вальо (въпросния колега), той дойде, вързахме 2-те коли с кабелите и този път номера стана.
Потеглихме благополучно към Дискетко. Часът беше 19:40, а уговорката беше за 18:00 - 18:30
Малко преди да стигнем в Красна поляна (там беше старата им квартира) забелязах че бензина в колата свършва. Обадихме се на Дискетко и той дойде да ни заведе до бензиностанция. Преди да стигнем си извадих портфейла от раницата и го дадох на невенчето да го държи докато карам. Като слизах го взех и платих бензина. След това имам спомен че се пресегнах към задната седалка и го прибрах в раницата.
След това отидохме до старата квартира. На 4 пъти свалихме багажа до колата. Аз и Флопито, като истински кавалери, се качихме да се возим и пуснахме невенче и Мария да ходят с автобус (просто нямаше място никъде в колата. дори част от багажа беше в краката на Жоро).
По пътя аз реших да заредя още малко бензин. Пресегнах се към раницата, но портфейлът ми не беше там. Проверих си и джобовете, но и там го нямаше. Реших че все пак отново съм го дал на невенчето.
Стигнахме до новата квартира и започнахме да стоварваме багажа. Скоро дойдоха и двете дами Довършихме свалянето на багажа и аз се сетих да попитам невенчето за портфейла. Тя каза че не е в нея.
Слязохме и огледахме цялата кола и около нея. Нямаше нищо. Решихме че е изпаднал или на първата бензиностанция, или на паркинга пред старата квартира, или е останал в самата квартира.
Върнахме се на паркинга. На мястото, на което бях спрял преди, сега имаше друга кола. Огледахме около нея, под нея и под околните, но нищо не намерихме. (Добре че невенчето имаше някаква запалка с фенерче, с която да си светим )
Качихме се до квартирата, но и там никъде нищо нямаше.
Отидохме и до първата бензиностанция. Там отново нищо нямаше.
Върнахме Дискетко до новата квартира и потеглихме да закарам невенчето да си вземе автобус към вкъщи.
По пътя се обади майка ми да попита дали няма проблеми с колата. Невенчето й обясни че всичко е наред с колата и като спрем някъде ще се обадя. След 5 минути спряхме, защото аз се замислих че никак нямам желание да се прибера вкъщи, да кажа “изгубих си портфейла” и да започна един дълъг и безсмислен разговор с баща ми, в който основната идея щеше да бъде “Как може да си толкова безотговорен?” или “След 2 седмици имаш изпит, а все още не си започнал да учиш.”. По този повод се обадих да кажа, че съм си загубил портфейла, че нямам желание за такъв разговор и че няма да се прибирам вкъщи тази вечер. Майка ми не беше много очарована. Както разбрах по-късно, баща ми също.
С невенка се прибрахме. Братовчедка й даде няколко полезни съвета какво да говоря на следващия ден в полицията (в общи линии “не си го изгубил. откраднат е бил. ще вземат да ти тръснат някоя глоба за ‘престъпна безотговорност’ и ще се видиш в чудо”). След това легнахме за спим.
Такъв ден не си спомням да съм имал до сега през целия си съзнателен живот.
Дойде сутринта. Малко се забавихме с тръгването. Планът беше да потеглим към 07:50, да минем през нас, да оставим колата и да хванем автобус към работа. Но, както се знае, плановете се правят, за да не бъдат спазвани Тръгнахме към 08:15. Бяхме планували да си тръгнем по-рано от работа и да идем до полицията да обаснявам че са ми откраднали документите. По пътя премислихме и решихме че ще е по-добре аз да ида сега сутринта (не се притеснявах за закъсняване), а невенчето да си хване маршрутка до работата.
Така и направихме. Оставих я на спирката да чака маршрутка, а аз паркирах и минах през нас да оставя ключовете и документите. Добре че наш’те спяха и не ми се наложи да комуникирам с тях пак рано сутрин.
Отправих се към полицията. Там една любезна леля портиерка ми обясни че щом “кражбата” е станала около Орлов мост (такава беше версията, която измислихме - “Купих си билети за автобуса (имал съм портфейл преди да се качим ). Качихме се на автобус от ‘Графа’ към Плиска. Като слязохме на Плиска посегнах да си извадя портфейла и видях че раницата ми е отворена, а него го няма. Туй стана към 19:30. (тогава е най-голямата блъсканица по автобусите )”), то трябвало да ида не в 8мо РПУ, а в 1во, защото кражбата е станала на тяхна територия. Само че не била сигурна, та да съм изчакал дежурния, който в този момент приемал жалба за открадната кола, и той щял да ми каже къде да ходя.
Към 09:25 невенчето се обади да ми каже че е пристигнала в работата. Само с 25 минути закъснение. Доста кофти се почувствах, защото в общи линии заради мен беше закъсняла. Аз й обясних че в момента чакам и че още нищо не е станало.
5 минути по-късно ми позвъня телефона. Номерът беше на БТК някъде в София.
Вдигнах и някакъв женски глас ми каза “Търся Венелин Горнишки”.
Отговорих “Аз съм”.
“Случайно вчера да сте си губил портфейл?”
“Да”
“А искате ли си го обратно?”
“Ами да.”
“Казвам се Меглена. В момента съм на работа в Бизнес Парк София. Ако искате елате сега, или по-късно или след работа да се видим някъде.”
“А мога ли само да ви попитам какво има вътре в него?”
“Ами лична карта, шофьорска книжка, талон към нея, карта от Първа Инвестиционна, визитка за резервация в Крос Пойнт за 31ви, 1 долар, около 30 лева и други разни неща. Извинявайте, но ние го прегледахме, защото трябваше да намерим някакви координати за връзка.”
“Няма проблем. Много ви благодаря. Мен документите ме интересуваха. Аз в момента съм в полицията и чакам да подам оплакване че са ми го откраднали”
“Ами недейте го подава, ами заповядайте да си го вземете.”
“Благодаря. Сега тръгвам и като стигна ще ви се обадя.”
Излязох от полицията и потеглих веднага към Бизнес Парка. Обадих се на невенче да й кажа добрата новина. Обадих се и на Дискетко да му кажа да не се притеснява. Когато се качих в автобуса ми се обади майка ми. Оказа се че въпросната жена е звъняла първо вкъщи, от където се е сдобила с номера на мобилния ми телефон.
Качих се в 204 и потеглих, като се надявах да не се натъкна на контрольори, тъй като нямах нито пари нито билети нито документи. (Всъщност имах 2 лв от невенче, както и 1 билет, който нямах намерение да перфорирам, тъй като го носех вече от седмица и се бях привързал емоционално към него ).
Разбира се едно зло никога не идва само (както се бях убедил още предната вечер). 1 спирка преди да сляза хайка контрольори спря автобуса и започна да проверява всички вътре. Аз отидох до най-близкия и му казах “Откраднаха ми портфейла вчера. сега отивам да си го взема защото са го намерили.” Казах му че нямам никакви документи в себе си и че всичко е било в портфейла, което си беше самата истина. Той каза “Няма да те свалям от автобуса сега. Отивай и друг път внимавай. И да знаеш, няма да те сваля само защото полиаците ще ти напишат акт за това че си без документи. Друг път да внимаваш.”
Това беше втората добра случка от сутринта! Направо не можех да повярвам.
След това без проблеми стигнах до Бизнес Парка. Чух се с жената, която ми се беше обадила. Тя се оказа една кака на около 26-27. Работела в някоя от всичките сгради. Предната вечер брат й като се прибирал и паркирал колата видял на земята портфейл и го взел. Тя го прегледала и намерила телефон, на който да се обади. (За справка - брат й е бил с колата, около и под която търсихме като се върнахме на паркинга ) Наистина абсолютно всичко беше вътре - лична карта, шофьорска книжка с талон, дебитна карта, 5-6 визитки (включително тази, на която пише за капарото за Крос Пойнт), 7-8 картички, тефтерче с телефони, 2 снимки на невенче, монета от 100 000 турски лири, банкнота от 1 долар (който ми беше подарен заедно със самия портфейл) и 35 лева. Абсолютно всичко. За пореден път не можех да повярвам какво се случва.
Попитах я дали има време да я почерпя нещо, но тя отказа и каза че трябва да се връща на работа. Аз й благодарих ужасно много и тръгнах.
Качих се на автобус 76, който трябваше да ме закара до Първа Инвестиционна Банка, където да видя какво става с дебитната карта.
Само че … заспах Събудих се когато автобуса беше спрял на една спирка. Огледах се и видях че е спирката на НДК. По навик просто станах и слязох и тръгнах към работата. По средата на пътя се сетих че трябваше да ходя до банката. Толкова не на себе си съм бил …
Сега се мотая тук. След малко ще ходим да обядваме, а аз ще се разходя до банката. Дано късметът ми да продължи и там…
