просто постче
Ти сега стоиш пред мен,
аз взирам се дълбоко в тебе…
Малка си като на длан,
като на географска карта…
Ръце протягам да те пипна,
но разбирам – далеч си ти…
Как желая, как го искам -
да съм на теб за миг дори…
И вечно моето сърце,
ще бъде роб на таз земя…
И винаги ще съм дете
и вечно ще ме лей скръбта…
Живея във фалшив покой,
с вяра в изкривени чувства,
но дразнещ вечният застой -
създава в мене дребни буйства…
И някъде във дълбините,
на мистериозното небе
живеел в прашлясал въздух
човек с надежда във сърце…
Повдигал бавно той главата
и срещал с погледа света,
за който вечно той копнял е -
за въздух и за свобода….
Очите носталгично
от гледката отпили…
Сърцето затуптяло,
устата промълвила:
„И вечно моето сърце,
ще бъде роб на таз земя…
И винаги ще съм дете
и вечно ще ме лей скръбта…
Живея във фалшив покой,
с вяра в изкривени чувства,
но дразнещ вечният застой -
създава в мене дребни буйства…“!!!
ще ми се да кажа още нещо, но за момента не мога. нека да е толкоз …
Наистина много добро.
Артерия – Робски чувства, похвално е, че ги слушаш и дори, че си ги чувал
но нека не развалям меланхоличния тон на поста